Иван Гранитски: Добри Чинтулов - поетичната искра на любородието
член-кор. проф. д.н. Иван Гранитски
1
Има персони в нашата история, чийто ярък нравствен облик би трябвало да остане съхранен постоянно жив в сърцата ни. Нужно е още веднъж и още веднъж да преоткриваме дълбокия смисъл на делата им, в случай че желаеме да запазим това благородно зарево, което е осветявало пътя ни като националност и нация през вековете. Един от първите будители на националната свяст по време на Българското възобновление е Добри Чинтулов.
Сякаш е напълно закономерно той да се роди в Сливен – градът на войводите, тия поети на революционната, националноосвободителната битка, само че и градът на предприемчивите българи, които поставят началото на първите български фабрики; т.е. градът на едни от първите духовни и материални строители на нова България. В душата на Добри Чинтулов отекват по едно и също време ритъмът от неспокойната кръв на неговите прародители и приглушената мелодия на съзерцателната и надълбоко сензитивна натура. Той е бунтовник в поезията си и стихотворец в своя прекомерно постоянно пъстър с ограничения и превратности делник.
Противоречията и единството на българския народен темперамент се отразяват колоритно и впечатляващо у него. Затова и Константин Константинов написа, че “наистина няма различен българин, в чиято художническа същина така неделимо да се преплитат хайдушкият възторг на Балкана с кротката носталгична деликатност на Тракия ”.
Действително животът и креативното дело на Добри Чинтулов ни насочват към самобитна причинност за редица от огромните дейци на нашето Възраждане. Понякога ориста подарява обособената персона с по-нежна душа, с по-крехка сензитивност, а времето, в което тя живее, я натоварва с изключителна отговорност и изисква желязна воля и темперамент. В подобен проект стават по-леснообясними на пръв взор странните метаморфози, превръщащи лирично-носталгичния темперамент в борбено-полемична фигура. За Чинтулов това е изключително особено.
Неутолимата жадност да вдъхне с цялостни гърди въздуха на свободата и нежеланието да понася произволите на насилника надвиват над естествената му въздържаност и улегналост, а ненапълно даже и плашливост.
И още момче го виждаме към края на 1839 година с пет гроша в джоба на път за Одеса. За огромна част от най-будните българи Одеса е самобитна Мека на свободата, на волния дух, на свободно разрастващата се славянска душа. Никак не е инцидентно, че съвсем всички наши националреволюционери минават (или учат, или живеят) през Одеса, Браила или Белград. Одеса в действителност е един от центровете на българската емиграция, която се приготвя изначало в учебен и културен проект, а по-късно получава и директна революционна закваска в практиката. И в младата душа на Добри Чинтулов се е събудило непокорството, това неподчинение, което води до хъшовската неотстъпчивост и жертвоготовност. Ала у юношата с безсънен разум и горещо сърце тая неотстъпчивост приема формата на поклонение и свещенослужение пред Словото. Пламъкът на знанието – ето кое осветява вътрешния живот на Чинтулов освен през годините на обучение в Одеса. До края на живота си той резервира хъшовския огън в своите песни, те са неговите оръжия в по-продължителната и мудна гражданска война в съзнанието на учениците му.
В Одеса с помощта на помощта на неколцина родолюбиви българи – Н. Палаузов, В. Априлов, Н. М. Тошков и Ст. Тошков – Чинтулов приключва главно учебно заведение, а по-късно и Одеската духовна семинария. Това е най-наситеният с усещания и прекарвания интервал от живота му. Тук проблясва и се разраства искрата на неговия лиричен гений, тук се правят забележителните културни натрупвания в душата му, тук се построява неговият темперамент. Срещата с съветската поетическа традиция – изключително Пушкин, Лермонтов, Шевченко, Хомяков – отваря очите му за огромния свят на поезията. В нея той вижда освен път към хармонията и хубостта, само че и съответно оръжие за извеждане на индивида от положението му на равнодушие и незаинтересованост, оръжие за пробуждане на националните усеща на един пленен народ, какъвто е българският. Десетте години, прекарани в Одеса, са задоволителни освен за поетическото, само че и за социално-политическото узряване на Чинтулов.
Тътенът на революционните раздвижвания се носи из Европа и той не може да не отекне и в сърцето на родолюбивия българин, не може да не настрои революционно неговата лира и да не изтръгне от нея песни, за които по-късно Георги Бакалов ще означи, че всяка от тях е “позив към гражданска война ”.
Браилските съзаклятия от 1841–1843 година още повече наелектризират Чинтулов. Чувствата на обич и тъга към стенещото под варварско робство Отечество минават в екзалтираност. Израз на пламенния родолюбив ентусиазъм стават първите две песни на поета – “Стани, стани, левент балкански ” и “Къде си, вярна ти обич национална ” (написани евентуално през 1843–1845 г.). С тях Чинтулов става в действителност първият български стихотворец в същинския смисъл на думата. Революционният дух на времето е довел количествените натрупвания до качествени промени.
Създаденото от така наречен първи стихотворци преди Чинтулов е било единствено нужното наслоение, прагът, от който ще се извърши скокът към същинското национално поетическо творчество. В това отношение ролята на Добри Чинтулов е извънредно важна – той се оказва мостът сред българската народнопесенна традиция и истинската национална лирика. Във вените на неговия стих пулсира кръвта на националната ария, свети необозримото благосъстояние на фолклора. Дори в чисто официално отношение ще открием органична непосредственост до националната ария (неслучайно цели генерации българи възприемат и пеят песните на Чинтулов като директно национално творчество), само че ще съзрем и нещо ново – поетът предизвика обичайна фолклорна метафоричност, революционизира я и по тази причина в песните му стартират да се открояват истински поетически облици. Така в негово лице националната ария се редуцира и трансформира до стихотворение, до лирика.
Несъмнено поетическата изразност у Чинтулов е уязвима от много страни (и ритмично несъвършенство, и римна непълнота, и липса на преносен блясък), но у Чинтулов откриваме първите прояви на националния поетически талант след неколковековен мрак за българския език. Тъкмо заради това смисъла на Чинтуловите песни е неоценимо. И те би трябвало да се одобряват освен като автентично творчество (което още повече повдига цената им), само че и като еманация на пробуждащото се българско национално съзнание.
Впрочем таман такава е била ориста на основаното от Чинтулов – единствено три от неговите стихотворения са оповестени: “Стара майка се прости със сина си ”, “Изпроводяк на едного българина из Одеса ” и “Китка от Балкана ” виждат бял свят през 1849 година в “Цариградски вестник ”.
Впечатляващо е стихотворението “Стара майка се прости със сина си ”. Тук Чинтулов е един от първите същински български поети, които поетизират облика на Майката и я отъждествяват с Отечеството. Нека си спомним какъв брой мощна е тази традиция в българската лирика по-късно при Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров. Ето началото на това стихотворение:
Прощавай, синко, доста здраве, едничка рожбо на светът; по този начин ориста нам направи наследник с майка да се разделят. Това ли чаках аз от тебе, откак си още дребен бил, та в този момент в мойто остаряло време в път дълъг си се наредил? В страни ти непознати ще да идеш, къде ти сочи съвестта, светът и хората да видиш и да си търсиш там достойнството.
( “Стара майка се прости със сина си ”)
Чинтулов поетизира майката като Пиета. В нея той вижда Отечеството, както и в Отечеството – облика на Майката. По-късно – у Ботев, Вазов, Яворов и Дебелянов – ще забележим по какъв начин Майката се трансформира и в интегрален знак на Милосърдието, на благостта. И обратно – Родината бива облъчена с човешките, земните черти на Майката. Както е в стихотворението “Българийо, блага майко ”:
Българийо, блага майко, ще ли още ти да спиш? Ил не знаеш какъв брой сладко ти ще ни развеселиш? Твойте синове юнаци желаят в Балкан да вървят и със дядови криваци мръсни турци да секат.
Освен упоменатите три произведения на Чинтулов, оповестени в “Цариградски вестник ”, останалите стихотворения на поета са изпълнявани като песни (нека напомним, че Чинтулов е бил и преподавател по цигулка), популяризирани скрито в преписи и постепенно и неотменно са се вкоренявали в националното схващане като творчество на самия народ. А каква по-голяма премия и самопризнание за един стихотворец от тази, творчеството му да заживее като безименно лъчение на националния талант?
2
Съвсем неслучайно стихотворенията на Добри Чинтулов са мелодирани от самия него – някои с истински, а други със заимствани мелодии. Именно като песни те остават в националното схващане като химни на пробуждащата се жадност за национално избавление. В тях кипят възторгът и силата на протеста, на предусещаната национална гражданска война.
Къде си, вярна ти обич национална? Къде блестиш ти, искра любородна? Я мощен пламък ти пламни, та избухлив огън разпали на младите в сърцата, да тръгнат по гората. Пламни, пламни ти в нас, обич гореща, противу турци да стоим отсреща! Да викнем всинца с глас огромен по всичкия Коджабалкан: огромно, мало, ставай, оръжие запасвай! На пояс тънки сабли запашете, за бащината си земя станете, колете турски племена, пълнете с техните тела пространните равнини, дълбоките долини!
Няма друго слово, което толкоз да нажежава националните усеща и настроения, колкото Чинтуловите песни. В продължение на повече от 25 години те възпламеняват патриотизма на не едно потомство. Каква призивност, взривност и завладяваща мощ излъчва “Вятър ечи, Балкан стене ”:
Вятър ечи, Балкан стене, самичък левент на коня с тръба зове свойте братя: всички на оръжие! Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, много иго и тиранство, всички на оръжие! Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!
Трудно бихме си показали активността на огромните ни националреволюционери без прочувствено квалифицираната от поезията на Чинтулов екзалтираност на националния дух.
Апостола на българската национална гражданска война Васил Левски носи преписани в тефтерчето си песните на Чинтулов и постоянно ги пее. Ето какво споделя М. Ив. Марковски: “... една заран, в тъмни зори, Левски яхна коня си и потегли към Балкана за Карлово. След като измина конака, гдето наоколо срещна нощната стража, че се прибира към конашките килии, и като наближи горния завършек на града, изолиран от конашко ухо, Левски радостно викна, та запя обичаната си бунтовническа ария:
Българи юнаци, ще ли още спим? Дигайте байраци да се освободим!
Ясният на Левски глас без време разбуди мнозина жители от този край и мнозина в това потайно време с удивление се вслушваха по прозорците в тази мелодия... ”
Идеята за проведена националноосвободителна битка, повдигната от Георги Раковски, Чинтулов претворява в късия си музикално-ритмичен стих. “Стани, стани, левент балкански ”, “Българи юнаци ”, “Българийо, блага майко ” и “Вятър ечи, Балкан стене ” звучат като революционни маршове. Но в тия песни липсва реториката на първите стихотворци, тук се сблъскваме с непозната до тогава художествена компактност, с непредвиден изблик на скритите благоприятни условия на българския поетически език, проявени по-сетне по този начин мощно у Ботев и Вазов. Поетическото завещание на Чинтулов (за авторството на някои от песните към момента се спори) е скромно – към двайсетина стихотворения. Но в тях виждаме неповторима художествена типизация на националните усеща и настроения, колоритно и блестящо пресъздаване процеса на революционизиране на българското национално съзнание. Довчерашният плебей, покорната глава, през днешния ден запява:
Стани, стани, левент балкански, от сън бездънен се разсъни, против народа отомански ти българите поведи! Че сълзи кървави пролива във иго милий наш народ; високо той ръце простира да го избави вишний Бог! И така ний доста претърпяхме, само че стига толкова да поносим, да бъдем отново, каквито бяхме, ил‚ всинца да се изтребим. Докога, братя, да се губим? Защо да се не съберем? Така ли постоянно ще се трудим и в иго всинца да измрем?
3
Извършен е необикновен поврат, същинска гражданска война в съзнанието на потиснатия и унизения. Сега към този момент нищо не може да угаси запаления пламък и жаждата за независимост ще става все по-неутолима. Именно в това се състои дълбокият смисъл на Чинтуловото поетическо творчество. Това е, което го прави постоянно и непреходно за българина. Чинтулов възпламенява любородната искра, от която по-късно ще се разгорят пожарите на духовното недоволство, както Бенковски възпламенява къщите на поробените българи освен с цел да нямат път за връщане обратно, само че и с цел да ги направи свободни от оковите на бита. При Добри Чинтулов поетическото съзнание е към момента почтено, наивно и неизкушено. То ни облъчва с някаква благородна девствена непорочност. И това е изцяло обяснимо, тъй като отразява положението на непокварената към момента и чиста душа на българина в навечерието на Освобождението. Удивително е по-сетнешното разрастване на поетическото съзнание на някои от огромните български поети – Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Лилиев, Гео Милев, Далчев, Вапцаров. Не единствено развиването на концепциите, само че и разгръщането на националния дух във всичките му рухвания и възземания, възторзи и покруси, трансформации и пертурбации може да се наблюдава в придвижването и саморазгръщането на поетическото съзнание на упоменатите поети. Чинтулов е първата частица от една дълга верига от велики и славни артисти.
Но освен с поезията си Добри Чинтулов революционизира националната сензитивност. През пролетта на 1850 година след неколкомесечен престой в Браила той се завръща в Сливен и се захваща с пионерската задача на същински национален преподавател. Започва същинска тиха война против гъркоманите за реформиране на образователното дело, побунва неколцина младежи да апострофират по време на работа гръцкия епископ Кирил Одрински и по този начин го изгонва от Сливен (по описа на Михаил Греков); учи по този начин своите възпитаници, че да съзнаят своята национална чест и достолепие.
В Сливен Чинтулов учителства до 1857 година, когато след неуспеха на Кримската война гъркоманите вземат връх и го принуждават да отиде в Ямбол. Тогава е и най-тъжният момент в живота на поета – опасявайки се от измяната на поп Станчо, той изгаря своите ръкописи, сред които с изключение на стихотворенията имало и две повести и мемоари из българската история. В 1861 година поетът още веднъж е в Сливен и тук учителства до Освобождението, взема интензивно присъединяване в битките за основаване на самостоятелна Българска екзархия.
Последните години от живота на Чинтулов са прекомерно тягостни. Сполетяват го две смърти на близки същества – на жена му и единствения му наследник, самият той съвсем ослепява (а може би и тук има пръст Провидението, с цел да защищити огромния патриот от омерзителните картини на първите години след Освобождението, когато идеалите на националреволюционерите и апостолите на революцията са изцяло забравени), зарязан е от всички, каквато прочее е ориста на съвсем всички национални дейци от епохата на Възраждането. Накрая умира в родния си град през 1886 година
Някои откриватели на творчеството на Чинтулов са склонни да го разделят на два интервала: първи – до Кримската война, когато написа най-ярките си революционно-патриотични произведения. И втори период – след войната, когато у поета се вижда известно оттегляне и затваряне в себе си. Може би такова разделяне има ненапълно съображение, само че единствено доколкото обрисува по-релефно разликата сред стихотворения, писани в течение на двайсет години. Инак Чинтулов е обединен и първите му песни, осветени от сантиментален възторг, и по-късните му произведения, да вземем за пример поемите “Двама другари ” и “Патриот ”, в които ще осезаем елегични нотки (но и неподправени проблясъци на същинска лирика, изтръгнати от патриотичния екстаз и носталгията по великото минало на Отечеството), носят в себе си непомерната обич към родното. В тях е наяве копнението на поета да види развятото знаме на националната независимост...
4
Толкова години към този момент песните на Добри Чинтулов имат своето неизкоренимо духовно съществуване в съзнанието на народа. Слели се с облика на безименния национален артист, те не престават българската кръв и българския дух. Ненадминато е описанието на Иван Вазов на възторга и екстаза, които провокират Чинтуловите песни измежду народа. Ето това изложение в главата “Представлението ” из романа “Под игото ”: “... раздаде се на сцената революционната ария:
Пламни, пламни ти в нас, обич гореща, противу турци да стоим отсреща!
Това падна като гръм небесен в залата.
От на първо време един я запя, след това част от трупата я подхвана, след това всичката, а след нея и самата аудитория взе да приглаша. Внезапен патриотически екстаз облада всекиго. Мъжественият претекст на тая ария като невидима вълна порасте, извърши залата, заля двора и се пръсна в нощта...
Песента цепеше въздуха, разпалваше и опияняваше сърцата. Тия мощни звукове удариха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента, запяха я – и мъже, и девойки: тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето като молитва... ”
И Чинтулов, както редица от огромните ни поети и писатели, има способността да прониква провидчески в измеренията на българската душа, да открива нейни дълбоки вътрешни положения, да планува бъдещото й развиване. Не може да не ни впечатли какъв брой настоящи за нашето време в този момент и за заболяванията на актуалната българска душа са думите на Чинтулов, произнесени в една тирада на 29 юни 1873 година по случай годишния акт на сливенските учебни заведения:
“Що бяха българите преди 40–50 години? Имаха ли схващане най-малко колко-годе за своята националност? Дохождаше ли някому мислено да намерения за общополезно някое национално дело? Фанариотската лукава политика, като не се задоволяваше единствено да ги държи под властта си, да ги дои и съблича, употребяваше всичките си преизподни ухищрения, с цел да сее посред им всевъзможни раздори и несъгласия да не би някак да дойдат в единодушие и оценят жалостното състояние, в което се намират. Следствието на такава една политика бяха вкоренението посред им на взаимна мнителност, упадвание и по нейде и напълно изгубвание на националното възприятие: всекий мисляше единствено за себе си, а счастието си полагаше повече в това, по какъв начин по-изкусно да се лъсти и да се сили колкото е допустимо да бъде по-наблизо до своите нравствени губители и притеснители. А от такова едно нравствено разтление чудно ли е, че българинът доближи до такава незаинтересованост, щото с безразличие гледаше да се тъпче всичко, щото е народно; да се гони матернийт язик из църквите и учебните заведения, а що е най-лошото – и самичък да спомага на своето нравствено убийство – събитие, което рядко се е срещало и посред най-отритнатите и най-потъпканите народности. Но с помощта на небесното божество то не остави този народ да загине до дъно. От време на време се появляваха посред него мъже, които сходно на някои въздушни явления, в случай че и да гаснеяха в пространството на българскийт хоризонт, само че отново с изчезванието си оставиха някои живителни лъчи на националното съзнание; тези лъчи, като някое плодотворно семе, хвърлено в земята, дадоха плодът на националното събуждание. ”
Още преди повече от век националният преподавател Чинтулов вижда заплахите пред българската душа и предизвестява. По-нататък ще проследим и пророческите разбори и предизвестия и на другите огромни български поети. Разгръщането на тяхното поетическо съзнание през миналите години в действителност ни дава самобитна диагноза на развиването на българското общество и на вътрешните трансформации на българската душа...
Но да се върнем към Чинтулов. Независимо от персоналната мъка, от житейската нерадост и изпитните, на които го подмята Провидението, Чинтулов не губи патоса на своята религия в светлото бъдеще на Отечеството. И в упоменатата към този момент тирада той отбелязва: “Ще се преминат години и времена; ще се появят посред нашийт народ мъже, които, с цел да опишат националната ни история, ще разровят архивите, в които са разказани делата на любородните деятели, ще ги оценят независимо, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно трогване ще почетат небесното божество. ”
Днес, а и постоянно ние би трябвало да си спомняме за огромния българин, националния артист Добри Чинтулов, и да проронваме за него признателна сълза.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
1
Има персони в нашата история, чийто ярък нравствен облик би трябвало да остане съхранен постоянно жив в сърцата ни. Нужно е още веднъж и още веднъж да преоткриваме дълбокия смисъл на делата им, в случай че желаеме да запазим това благородно зарево, което е осветявало пътя ни като националност и нация през вековете. Един от първите будители на националната свяст по време на Българското възобновление е Добри Чинтулов.
Сякаш е напълно закономерно той да се роди в Сливен – градът на войводите, тия поети на революционната, националноосвободителната битка, само че и градът на предприемчивите българи, които поставят началото на първите български фабрики; т.е. градът на едни от първите духовни и материални строители на нова България. В душата на Добри Чинтулов отекват по едно и също време ритъмът от неспокойната кръв на неговите прародители и приглушената мелодия на съзерцателната и надълбоко сензитивна натура. Той е бунтовник в поезията си и стихотворец в своя прекомерно постоянно пъстър с ограничения и превратности делник.
Противоречията и единството на българския народен темперамент се отразяват колоритно и впечатляващо у него. Затова и Константин Константинов написа, че “наистина няма различен българин, в чиято художническа същина така неделимо да се преплитат хайдушкият възторг на Балкана с кротката носталгична деликатност на Тракия ”.
Действително животът и креативното дело на Добри Чинтулов ни насочват към самобитна причинност за редица от огромните дейци на нашето Възраждане. Понякога ориста подарява обособената персона с по-нежна душа, с по-крехка сензитивност, а времето, в което тя живее, я натоварва с изключителна отговорност и изисква желязна воля и темперамент. В подобен проект стават по-леснообясними на пръв взор странните метаморфози, превръщащи лирично-носталгичния темперамент в борбено-полемична фигура. За Чинтулов това е изключително особено.
Неутолимата жадност да вдъхне с цялостни гърди въздуха на свободата и нежеланието да понася произволите на насилника надвиват над естествената му въздържаност и улегналост, а ненапълно даже и плашливост.
И още момче го виждаме към края на 1839 година с пет гроша в джоба на път за Одеса. За огромна част от най-будните българи Одеса е самобитна Мека на свободата, на волния дух, на свободно разрастващата се славянска душа. Никак не е инцидентно, че съвсем всички наши националреволюционери минават (или учат, или живеят) през Одеса, Браила или Белград. Одеса в действителност е един от центровете на българската емиграция, която се приготвя изначало в учебен и културен проект, а по-късно получава и директна революционна закваска в практиката. И в младата душа на Добри Чинтулов се е събудило непокорството, това неподчинение, което води до хъшовската неотстъпчивост и жертвоготовност. Ала у юношата с безсънен разум и горещо сърце тая неотстъпчивост приема формата на поклонение и свещенослужение пред Словото. Пламъкът на знанието – ето кое осветява вътрешния живот на Чинтулов освен през годините на обучение в Одеса. До края на живота си той резервира хъшовския огън в своите песни, те са неговите оръжия в по-продължителната и мудна гражданска война в съзнанието на учениците му.
В Одеса с помощта на помощта на неколцина родолюбиви българи – Н. Палаузов, В. Априлов, Н. М. Тошков и Ст. Тошков – Чинтулов приключва главно учебно заведение, а по-късно и Одеската духовна семинария. Това е най-наситеният с усещания и прекарвания интервал от живота му. Тук проблясва и се разраства искрата на неговия лиричен гений, тук се правят забележителните културни натрупвания в душата му, тук се построява неговият темперамент. Срещата с съветската поетическа традиция – изключително Пушкин, Лермонтов, Шевченко, Хомяков – отваря очите му за огромния свят на поезията. В нея той вижда освен път към хармонията и хубостта, само че и съответно оръжие за извеждане на индивида от положението му на равнодушие и незаинтересованост, оръжие за пробуждане на националните усеща на един пленен народ, какъвто е българският. Десетте години, прекарани в Одеса, са задоволителни освен за поетическото, само че и за социално-политическото узряване на Чинтулов.
Тътенът на революционните раздвижвания се носи из Европа и той не може да не отекне и в сърцето на родолюбивия българин, не може да не настрои революционно неговата лира и да не изтръгне от нея песни, за които по-късно Георги Бакалов ще означи, че всяка от тях е “позив към гражданска война ”.
Браилските съзаклятия от 1841–1843 година още повече наелектризират Чинтулов. Чувствата на обич и тъга към стенещото под варварско робство Отечество минават в екзалтираност. Израз на пламенния родолюбив ентусиазъм стават първите две песни на поета – “Стани, стани, левент балкански ” и “Къде си, вярна ти обич национална ” (написани евентуално през 1843–1845 г.). С тях Чинтулов става в действителност първият български стихотворец в същинския смисъл на думата. Революционният дух на времето е довел количествените натрупвания до качествени промени.
Създаденото от така наречен първи стихотворци преди Чинтулов е било единствено нужното наслоение, прагът, от който ще се извърши скокът към същинското национално поетическо творчество. В това отношение ролята на Добри Чинтулов е извънредно важна – той се оказва мостът сред българската народнопесенна традиция и истинската национална лирика. Във вените на неговия стих пулсира кръвта на националната ария, свети необозримото благосъстояние на фолклора. Дори в чисто официално отношение ще открием органична непосредственост до националната ария (неслучайно цели генерации българи възприемат и пеят песните на Чинтулов като директно национално творчество), само че ще съзрем и нещо ново – поетът предизвика обичайна фолклорна метафоричност, революционизира я и по тази причина в песните му стартират да се открояват истински поетически облици. Така в негово лице националната ария се редуцира и трансформира до стихотворение, до лирика.
Несъмнено поетическата изразност у Чинтулов е уязвима от много страни (и ритмично несъвършенство, и римна непълнота, и липса на преносен блясък), но у Чинтулов откриваме първите прояви на националния поетически талант след неколковековен мрак за българския език. Тъкмо заради това смисъла на Чинтуловите песни е неоценимо. И те би трябвало да се одобряват освен като автентично творчество (което още повече повдига цената им), само че и като еманация на пробуждащото се българско национално съзнание.
Впрочем таман такава е била ориста на основаното от Чинтулов – единствено три от неговите стихотворения са оповестени: “Стара майка се прости със сина си ”, “Изпроводяк на едного българина из Одеса ” и “Китка от Балкана ” виждат бял свят през 1849 година в “Цариградски вестник ”.
Впечатляващо е стихотворението “Стара майка се прости със сина си ”. Тук Чинтулов е един от първите същински български поети, които поетизират облика на Майката и я отъждествяват с Отечеството. Нека си спомним какъв брой мощна е тази традиция в българската лирика по-късно при Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров. Ето началото на това стихотворение:
Прощавай, синко, доста здраве, едничка рожбо на светът; по този начин ориста нам направи наследник с майка да се разделят. Това ли чаках аз от тебе, откак си още дребен бил, та в този момент в мойто остаряло време в път дълъг си се наредил? В страни ти непознати ще да идеш, къде ти сочи съвестта, светът и хората да видиш и да си търсиш там достойнството.
( “Стара майка се прости със сина си ”)
Чинтулов поетизира майката като Пиета. В нея той вижда Отечеството, както и в Отечеството – облика на Майката. По-късно – у Ботев, Вазов, Яворов и Дебелянов – ще забележим по какъв начин Майката се трансформира и в интегрален знак на Милосърдието, на благостта. И обратно – Родината бива облъчена с човешките, земните черти на Майката. Както е в стихотворението “Българийо, блага майко ”:
Българийо, блага майко, ще ли още ти да спиш? Ил не знаеш какъв брой сладко ти ще ни развеселиш? Твойте синове юнаци желаят в Балкан да вървят и със дядови криваци мръсни турци да секат.
Освен упоменатите три произведения на Чинтулов, оповестени в “Цариградски вестник ”, останалите стихотворения на поета са изпълнявани като песни (нека напомним, че Чинтулов е бил и преподавател по цигулка), популяризирани скрито в преписи и постепенно и неотменно са се вкоренявали в националното схващане като творчество на самия народ. А каква по-голяма премия и самопризнание за един стихотворец от тази, творчеството му да заживее като безименно лъчение на националния талант?
2
Съвсем неслучайно стихотворенията на Добри Чинтулов са мелодирани от самия него – някои с истински, а други със заимствани мелодии. Именно като песни те остават в националното схващане като химни на пробуждащата се жадност за национално избавление. В тях кипят възторгът и силата на протеста, на предусещаната национална гражданска война.
Къде си, вярна ти обич национална? Къде блестиш ти, искра любородна? Я мощен пламък ти пламни, та избухлив огън разпали на младите в сърцата, да тръгнат по гората. Пламни, пламни ти в нас, обич гореща, противу турци да стоим отсреща! Да викнем всинца с глас огромен по всичкия Коджабалкан: огромно, мало, ставай, оръжие запасвай! На пояс тънки сабли запашете, за бащината си земя станете, колете турски племена, пълнете с техните тела пространните равнини, дълбоките долини!
Няма друго слово, което толкоз да нажежава националните усеща и настроения, колкото Чинтуловите песни. В продължение на повече от 25 години те възпламеняват патриотизма на не едно потомство. Каква призивност, взривност и завладяваща мощ излъчва “Вятър ечи, Балкан стене ”:
Вятър ечи, Балкан стене, самичък левент на коня с тръба зове свойте братя: всички на оръжие! Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, много иго и тиранство, всички на оръжие! Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!
Трудно бихме си показали активността на огромните ни националреволюционери без прочувствено квалифицираната от поезията на Чинтулов екзалтираност на националния дух.
Апостола на българската национална гражданска война Васил Левски носи преписани в тефтерчето си песните на Чинтулов и постоянно ги пее. Ето какво споделя М. Ив. Марковски: “... една заран, в тъмни зори, Левски яхна коня си и потегли към Балкана за Карлово. След като измина конака, гдето наоколо срещна нощната стража, че се прибира към конашките килии, и като наближи горния завършек на града, изолиран от конашко ухо, Левски радостно викна, та запя обичаната си бунтовническа ария:
Българи юнаци, ще ли още спим? Дигайте байраци да се освободим!
Ясният на Левски глас без време разбуди мнозина жители от този край и мнозина в това потайно време с удивление се вслушваха по прозорците в тази мелодия... ”
Идеята за проведена националноосвободителна битка, повдигната от Георги Раковски, Чинтулов претворява в късия си музикално-ритмичен стих. “Стани, стани, левент балкански ”, “Българи юнаци ”, “Българийо, блага майко ” и “Вятър ечи, Балкан стене ” звучат като революционни маршове. Но в тия песни липсва реториката на първите стихотворци, тук се сблъскваме с непозната до тогава художествена компактност, с непредвиден изблик на скритите благоприятни условия на българския поетически език, проявени по-сетне по този начин мощно у Ботев и Вазов. Поетическото завещание на Чинтулов (за авторството на някои от песните към момента се спори) е скромно – към двайсетина стихотворения. Но в тях виждаме неповторима художествена типизация на националните усеща и настроения, колоритно и блестящо пресъздаване процеса на революционизиране на българското национално съзнание. Довчерашният плебей, покорната глава, през днешния ден запява:
Стани, стани, левент балкански, от сън бездънен се разсъни, против народа отомански ти българите поведи! Че сълзи кървави пролива във иго милий наш народ; високо той ръце простира да го избави вишний Бог! И така ний доста претърпяхме, само че стига толкова да поносим, да бъдем отново, каквито бяхме, ил‚ всинца да се изтребим. Докога, братя, да се губим? Защо да се не съберем? Така ли постоянно ще се трудим и в иго всинца да измрем?
3
Извършен е необикновен поврат, същинска гражданска война в съзнанието на потиснатия и унизения. Сега към този момент нищо не може да угаси запаления пламък и жаждата за независимост ще става все по-неутолима. Именно в това се състои дълбокият смисъл на Чинтуловото поетическо творчество. Това е, което го прави постоянно и непреходно за българина. Чинтулов възпламенява любородната искра, от която по-късно ще се разгорят пожарите на духовното недоволство, както Бенковски възпламенява къщите на поробените българи освен с цел да нямат път за връщане обратно, само че и с цел да ги направи свободни от оковите на бита. При Добри Чинтулов поетическото съзнание е към момента почтено, наивно и неизкушено. То ни облъчва с някаква благородна девствена непорочност. И това е изцяло обяснимо, тъй като отразява положението на непокварената към момента и чиста душа на българина в навечерието на Освобождението. Удивително е по-сетнешното разрастване на поетическото съзнание на някои от огромните български поети – Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Лилиев, Гео Милев, Далчев, Вапцаров. Не единствено развиването на концепциите, само че и разгръщането на националния дух във всичките му рухвания и възземания, възторзи и покруси, трансформации и пертурбации може да се наблюдава в придвижването и саморазгръщането на поетическото съзнание на упоменатите поети. Чинтулов е първата частица от една дълга верига от велики и славни артисти.
Но освен с поезията си Добри Чинтулов революционизира националната сензитивност. През пролетта на 1850 година след неколкомесечен престой в Браила той се завръща в Сливен и се захваща с пионерската задача на същински национален преподавател. Започва същинска тиха война против гъркоманите за реформиране на образователното дело, побунва неколцина младежи да апострофират по време на работа гръцкия епископ Кирил Одрински и по този начин го изгонва от Сливен (по описа на Михаил Греков); учи по този начин своите възпитаници, че да съзнаят своята национална чест и достолепие.
В Сливен Чинтулов учителства до 1857 година, когато след неуспеха на Кримската война гъркоманите вземат връх и го принуждават да отиде в Ямбол. Тогава е и най-тъжният момент в живота на поета – опасявайки се от измяната на поп Станчо, той изгаря своите ръкописи, сред които с изключение на стихотворенията имало и две повести и мемоари из българската история. В 1861 година поетът още веднъж е в Сливен и тук учителства до Освобождението, взема интензивно присъединяване в битките за основаване на самостоятелна Българска екзархия.
Последните години от живота на Чинтулов са прекомерно тягостни. Сполетяват го две смърти на близки същества – на жена му и единствения му наследник, самият той съвсем ослепява (а може би и тук има пръст Провидението, с цел да защищити огромния патриот от омерзителните картини на първите години след Освобождението, когато идеалите на националреволюционерите и апостолите на революцията са изцяло забравени), зарязан е от всички, каквато прочее е ориста на съвсем всички национални дейци от епохата на Възраждането. Накрая умира в родния си град през 1886 година
Някои откриватели на творчеството на Чинтулов са склонни да го разделят на два интервала: първи – до Кримската война, когато написа най-ярките си революционно-патриотични произведения. И втори период – след войната, когато у поета се вижда известно оттегляне и затваряне в себе си. Може би такова разделяне има ненапълно съображение, само че единствено доколкото обрисува по-релефно разликата сред стихотворения, писани в течение на двайсет години. Инак Чинтулов е обединен и първите му песни, осветени от сантиментален възторг, и по-късните му произведения, да вземем за пример поемите “Двама другари ” и “Патриот ”, в които ще осезаем елегични нотки (но и неподправени проблясъци на същинска лирика, изтръгнати от патриотичния екстаз и носталгията по великото минало на Отечеството), носят в себе си непомерната обич към родното. В тях е наяве копнението на поета да види развятото знаме на националната независимост...
4
Толкова години към този момент песните на Добри Чинтулов имат своето неизкоренимо духовно съществуване в съзнанието на народа. Слели се с облика на безименния национален артист, те не престават българската кръв и българския дух. Ненадминато е описанието на Иван Вазов на възторга и екстаза, които провокират Чинтуловите песни измежду народа. Ето това изложение в главата “Представлението ” из романа “Под игото ”: “... раздаде се на сцената революционната ария:
Пламни, пламни ти в нас, обич гореща, противу турци да стоим отсреща!
Това падна като гръм небесен в залата.
От на първо време един я запя, след това част от трупата я подхвана, след това всичката, а след нея и самата аудитория взе да приглаша. Внезапен патриотически екстаз облада всекиго. Мъжественият претекст на тая ария като невидима вълна порасте, извърши залата, заля двора и се пръсна в нощта...
Песента цепеше въздуха, разпалваше и опияняваше сърцата. Тия мощни звукове удариха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента, запяха я – и мъже, и девойки: тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето като молитва... ”
И Чинтулов, както редица от огромните ни поети и писатели, има способността да прониква провидчески в измеренията на българската душа, да открива нейни дълбоки вътрешни положения, да планува бъдещото й развиване. Не може да не ни впечатли какъв брой настоящи за нашето време в този момент и за заболяванията на актуалната българска душа са думите на Чинтулов, произнесени в една тирада на 29 юни 1873 година по случай годишния акт на сливенските учебни заведения:
“Що бяха българите преди 40–50 години? Имаха ли схващане най-малко колко-годе за своята националност? Дохождаше ли някому мислено да намерения за общополезно някое национално дело? Фанариотската лукава политика, като не се задоволяваше единствено да ги държи под властта си, да ги дои и съблича, употребяваше всичките си преизподни ухищрения, с цел да сее посред им всевъзможни раздори и несъгласия да не би някак да дойдат в единодушие и оценят жалостното състояние, в което се намират. Следствието на такава една политика бяха вкоренението посред им на взаимна мнителност, упадвание и по нейде и напълно изгубвание на националното възприятие: всекий мисляше единствено за себе си, а счастието си полагаше повече в това, по какъв начин по-изкусно да се лъсти и да се сили колкото е допустимо да бъде по-наблизо до своите нравствени губители и притеснители. А от такова едно нравствено разтление чудно ли е, че българинът доближи до такава незаинтересованост, щото с безразличие гледаше да се тъпче всичко, щото е народно; да се гони матернийт язик из църквите и учебните заведения, а що е най-лошото – и самичък да спомага на своето нравствено убийство – събитие, което рядко се е срещало и посред най-отритнатите и най-потъпканите народности. Но с помощта на небесното божество то не остави този народ да загине до дъно. От време на време се появляваха посред него мъже, които сходно на някои въздушни явления, в случай че и да гаснеяха в пространството на българскийт хоризонт, само че отново с изчезванието си оставиха някои живителни лъчи на националното съзнание; тези лъчи, като някое плодотворно семе, хвърлено в земята, дадоха плодът на националното събуждание. ”
Още преди повече от век националният преподавател Чинтулов вижда заплахите пред българската душа и предизвестява. По-нататък ще проследим и пророческите разбори и предизвестия и на другите огромни български поети. Разгръщането на тяхното поетическо съзнание през миналите години в действителност ни дава самобитна диагноза на развиването на българското общество и на вътрешните трансформации на българската душа...
Но да се върнем към Чинтулов. Независимо от персоналната мъка, от житейската нерадост и изпитните, на които го подмята Провидението, Чинтулов не губи патоса на своята религия в светлото бъдеще на Отечеството. И в упоменатата към този момент тирада той отбелязва: “Ще се преминат години и времена; ще се появят посред нашийт народ мъже, които, с цел да опишат националната ни история, ще разровят архивите, в които са разказани делата на любородните деятели, ще ги оценят независимо, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно трогване ще почетат небесното божество. ”
Днес, а и постоянно ние би трябвало да си спомняме за огромния българин, националния артист Добри Чинтулов, и да проронваме за него признателна сълза.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ